В този мой пост ще се опитам за кратко да ви пренеса в едно малко китно селце, едно природно съкровище на България, докоснало сърцето и душата ми. Надявам се разходката да ви хареса.

Името на селото е Орляне, а местоположението му е близо до гр. Ловеч. Това е едно красиво селце разделено на три махали. Някога в него кипеше живот. Сега вече е доста безлюдно. Едни от най-ярките ми и хубави детски спомени са именно от там. Тъй като селото е доста далече от родният ми град се случваше така, че със семейството ми ходехме там веднъж на четири години. Представете си какво търпение трябва да има едно дете, за да изчака тези години да минат, за да отиде на любимото си място в България. Е, аз го имах, защото така се налагаше. Броях години, месеци и дни, но чакането винаги си заслужаваше. Макар че рядко посещавах това прекрасно място, то ще остане завинаги в сърцето ми. Хората там бяха приказно добри, с отворени сърца и чисти души. Някой от тях все още са такива, а други просто вече ги няма. Но стига дори един човек от това селце, за да даде обич достатъчна за 100 човека. Там всяка къща има прозорец към улицата, но не за да могат да клюкарстват, а за да могат винаги да виждат когато идва някой техен гост. Казвам техен, защото няма значение дали познаваш един или десет човека от това село, при всички положения всеки е гост на цялото село. Преди време, когато селото беше пълно с живот, от всяка къща се стичаха хора да поздравят за добре дошли и да поканят далечните странници на гости. С моето семейство винаги отивахме за около десет дни. И всеки един от тези дни минаваше като един миг. Престоя в тази приказна мини структура винаги беше толкова приятен, че си тръгвахме с нежелание. Това беше мястото, където времето спираше и всеки можеше да забрави проблемите си и едновременно с това мястото, където дните бяха минути, а часовете секунди. Сега, за мое голямо съжаление, там времето наистина е като спряло. Селото е опустяло – няма ги вече хората, които те посрещат с отворени обятия, прегръщат те и те целуват сякаш си тяхно дете. Няма вече седянки пред къщите, няма кой да излезе в началото на улицата и да извика „ Айде Рич почнааа“ (в превод „Дързост и красота) така, че до края ѝ да чуят. Няма вече кръчма, пълна с весели старци. Магазинът, в който продаваха червена лимонада в малки стъклени бутилки, вече не работи по цял ден, а само сутрин или когато някой звънне на собствениците. Няма ги вече трудолюбивите хора, тръгващи рано зарана за нивите пълни със царевица, няма ги и животните пасящи на поляната. Някога през селото минаваше и река, където ходихме за риба, а сега както всичко останало и тя е на път да изчезне. На мястото на реката през по голямата част от годината се вижда само една тясна пясъчна диря, която да напомня за течащата някога вода. Непокътнат е останал един малък дървен мост свързващ някога двата бряга на реката, който с местоположението си сега само би могъл да учудва малцината посетили селото. Единственото, което продължава да расте и хубавее в това забравено място е растителността. Природата може да удиви всеки дръзнал да стане гост на това малко балканско село. И ако човек може да се абстрахира от зловещата на моменти пустота, за да посети този райски кът, никога не би забравил красотата му. Както аз никога няма да забравя добрите хора, които живеят или са живeли там...

от години искам да си купя малка къща в някое село.. и . цени като за 100 кв.м. в софия.. аре стига алчност

Предполагам просто не търсите в правилните села.. Има много красиви, но малко позабравени от хората места, където със сигурност цените не са толкова високи.

пообиколих БЪлгария... ама всички са се поболели от алчност.... за 500 кв,м. ми искат 2000....
алчността поболява БЪлгарина